Вчера попаднах на един много добър разказ и реших да го споделя с Вас със съгласието на авторката, като тя пожела да остане анонимна. Наистина е много забавен и както оправи моето настроение, така се надявам да разсмее поне един от Вас.





"Днес бях заточена да слушам две майки (бяха седнали в кафето до мен, а нямаше, за мое съжаление, други свободни маси), които усърдно се оплакваха от своите деца..е..направо според мен са късметлийки и може би и ако майка ми се беше намесила, те наистина щяха да го осъзнаят. Направо не знам как майка ми е оцеляла с дете като мен. Аз, детето сякаш извадено от дълбините на ада, не от на майка ми утробата, с капчица расизъм, шепа чувство за хумор, две лъжици акъл (наредих се два пъти) и бурканче лудост се влачих ( буквално ) 3 дни по пътя към белия свят. Не, не си мислете, че преувеличавам, защото и след 18 години майка ми усдърдно ми напомня как се е мъчила и мисля, че дори един път го сравни с превземането на Шипка.. Не съм била кротко бебе, даже никак, блажените минути за нея, в които съм заспивала са и се стрували най-тихите 5 минути в живота й. Периодът на невъзможно, вбесяващо реване сравнено с изтерично мякане на котки в размножителен период или дрането на 10 000 бозайници може би би се доближило малко до силния звук издаван от малките ми, но странно силни бели ( тогава бяха де) дробове. Не след дълго реших, че ми се ходи и от злоба проходих много по-рано отколкото майка ми си е мислила, тогава не само можех да рева, но ако тя се махнеше от стаята, аз усърдно се влачех след нея, за да може да чува децибелите ми от първия ред. Започнах да пораствам и да се доказвам със всички сили, че наистина съм предшественик на злото. Когато започнаха да ми никнат млечните зъби и бях горд собственик на цели два, явно съм решила, че на единия му стига толкова и го изкъртих при падане, мисля че не е било от влачене по майка ми, най-вероятно съм тормозила друг, но зъбът се разсърди и цели 4-5 години не се яви дори и при най-милите ми покани, закани и тнт... Не след дълго реших, че е крайно време да получа и първият си шев на главата, за мое съжаление само саксията пострада, в която твърдо бях убедена, че трябва да се напъхам вътре и се разминах само с лепене. Разочарована от първото си падане реших, че трябва да повторя, но този път явно е било подсъзнателно, защото не го бях дообмислила и докато се люлеех безгрижно на кончето си леко изхвърчах в секцията и нанизах голямата си глава ( както я описва майка ми) в желязната дръжка на секцията. Нищо не усетих, признавам, но извенъж ми стана много топло на челото и усетих как "някакво течно вещество" се стича бавно по лицето ми, молех се да е пот, но когато майка ми влезе в стаята и видях ококорените и очи гледащи сякаш ураган е минал през стаята или апокалипсиса наближава, разбрах, че пак ще има разходка до спешното. Така и не се сдобих с шев, но майка ми придоби медицински способности и понеже й беше писнало да ме води да ме кърпят започна сама да го прави.Открих и маркерите, които мама ми беше купила с цел да седя мирно и да си оцветявам, но тогава си помислих, защо трябва да се ограничавам и маркерът се изплъзна от ръцете ми: по стените, по мебелите, по леглото на родителите ми, по самите тях...После открих, че майка ми има кремчета, които естествено след дегустация, потвърдих, че не стават за ядене, реших, че и аз трябва да се погрижа за нея поне един път и усърдно я намазах цялата ( не пропуснах и един сантиметър от старание да изглежда добре), когато тя се събуди, разбрах, че цялото ми старание е било за нищо, защото тя старателно се ми два часа в банята. Един път си спомням, че намерих бръснарско ножче в къщи и попитах:" Какво е това?", отговориха ми по следния начин:" Не го пипай, че ще се порежеш много дълбоко и ще те боли и ми го изтръгнаха от ръцете", НО аз Тома Неверни, трябва да се убедя, взех ножчето понеже ми изглеждаше интересно и реших, че просто не искат да ми го дадат, защото те си играят с него и аз да не го строша, в крайна сметка- порязах се и да, много ме болеше...Не след дълго научих псувните и поздравявах любезно всички с тях, някои ми се радваха, други не толкова, а от един дядо получавах петаче да го напсувам. Мина периода на псувните и майка ми вече гордо ме разхождаше из улиците без да се срамува. Тогава рзбрах за вирусите и болестите. Имах чувството, че на челото ми пише "Авраамов дом", защото всяка болест и вирус не пропускаха да се отбият при мен, а аз ги приютявах с лекота. За щастие на докторите и на много фармацевтични компании 3-4 години аз бях тях почетен клиент. Накрая личната ми лекарка толкова се беше уморила да комбинира различни антибиотици, че накрая мама трябваше да си избира по каталог. Мина и това, явно организма ми фалира, защото вече никоя болест не ме искаше... Дойде и пубертета - "Черният период" както го наричаше майка ми. Няма да разказвам всичко, защото някои неща е по-добре да си останат в тайна от полицейска гледна точка. Само ще кажа, че ще ми останат много мили спомени ( стига Повелителят на злото да не разбере). Мога само да кажа, че тези, които не са бити като деца, не са имали истинско детство. Искам да благодаря за търпението на майка ми и затова, че въпреки всичките страдания успя да направи човек от мен..."